„Свобода и Сливен – две понятия, които винаги са били неотделими!” Радой Ралин   Блог на: Димитър Стефанов и Пламен Минев, ученици от ХІ клас на Природо-математическата гимназия „Добри Чинтулов” в Сливен   На 13 май 1992 г. Радой Ралин записва тази своя мисъл в Златната книга на Сливенската община. През 1941 г. възпява вятърът в града под Сините камъни в стихотворението „Нашият вятър”. Сливенският вятър е символ на свободната воля в робските години и на пречистванетo na хората :                                                                                                 
„Вятърът, що грабна и                                   захвърли шапката ми в белия площад и ме прати да я гоня дълго… Вятърът на родния ми град! Някога в чинтуловите песни бурно, страховито е ечал и навред по българско                                 разнесъл робската печал. Днес сърдито, остро ме                                    изгледа, явно, недоволен нещо бе. Дървесата до земята сведе. И заби в далечното небе. Както над челата ни изгрява всеки ден със своя      светлина, трябва също да се   проветрява ежедневно нашта свобода…”
  Вятърът, неукротим като бунтовния дух, чинтуловите песни и свободата са символите на родния Сливен. Живот и свобода за твореца са неотменими. Носи в душата си идеалите на възрожденците. Той никога не се отказва от свободата и не й изменя. През 1941 г. Радой Ралин е на 19 години. Поразява ни дълбочината на неговата мисъл. В нея прозира идеята за отговорността на хората за свободата. Тя, свободата не се дава, хората воюват и носят отговорност за нея. Великият Езоп е казал: „Понеже е състояние на духа, свободата не може да бъде подарена.” Радой Ралин завършва Сливенската гимназия „Добри Чинтулов”. Ние двамата сме ученици на Природо-математическата гимназия „Добри Чинтулов”, която е продължител на училището на Радой. Вече трета година изучаваме историята на нашето училище. Открихме поети, музиканти, художници, академици, министри, министър председател, генерали. Желанието ни е да се знаят и помнят имената на Чинтуловите ученици. Годишнините от раждането и смъртта са мотивите за проучванията ни за Радой Ралин. Обект за нас са непубликувани и малко известни документи за Радой Ралин и спомени на негови съграждани за хуманистичните му идеали за промяна и за изостреното му чувство за справедливост. Писателят Атанас Цонков е роден в Сливен и е потомък на възрожденци от с. Жеравна, Сливенска област и на големия български поет Гео Милев. Голяма част от творчеството му е посветено на Жеравна и на Йордан Йовков. Учредител и първи председател е на дружеството на Съюза на независимите български писатели в Сливен. От 2005 г. е носител на националната литературна награда „Йордан Йовков”. „За Сливенския вятър, за поета Радой Ралин , за онова и това време” разказва: „Ако някой помнят Радой Ралин със стихосбирката му „Люти чушки”, илюстрирана от Борис Димовски, други с епиграмите му…., то аз свързвам името и творчеството му със стихотворението „Сливен”, по-точно с един негов куплет: „И греят улици и дворове и клубове със надписи червени. Тук вечно духат силни ветрове, тук вечно знамената са развени.” Писано е в бурните и метежни дни скоро след 9 септември 1944 г…, когато вратите на Сливенския политически затвор са разбити, а генерал Сотиров с извадена сабя бе влязъл в сградата на Сливенската община и обявил, че идва да провъзгласи нова власт… Това бе Сливен през тези дни, месеци и години. Събитията връхлитаха мълниеносно, като че ли ги бе донесъл на крилете си прочутия Сливенски вятър… Тези неща минаваха през съзнанието ми при първата ми среща с поета… При него, изглежда, имаше нещо необикновено магнетично, дали не и митично. Разбира се – да. Казваха, че още като влезеш в апартамента му в София се виждала прочутата му картина с нарисуван разцъфнал налъм (в Сливен имаме такъв израз: „Ще стане, когато цъфнат налъмите”).” Престанал да идва в града под Сините камъни, „защото навремето по настояване на партийното и държавно ръководство на окръга, може би и на града, спрели от екран една от продукциите на всеизвестния сатиричен „Фокус” – кинопреглед, който бичуваше нередности, пропуски, разхищения – там ставало дума за „зоологическата градина” на кооперативното стопанство в с. Гавраилово, Сливенска област, създадена от глупост за показност, вместо стопанството да гледа прасковите, отглеждало щастливи лъвове и камили, и други екзотични животни, други казваха, че бил сърдит, защото неправомерно са отнели бащината му къща и т.н, т.н. Първата ми среща с поета, одухотворил и Сливенския вятър,… в забележителното си стихотворение „Сливен” – не помня точно месеца – тъкмо бяха преминали изборите за Велико народно събрание и бях в командировка в София. Видях го по булевард „Витоша”, до сградата на Националния съвет на Отечествения фронт. По-късно разбрах, че там, в салона на сградата, групата на Съюза на демократичните сили били приютени… Бяха излезли в почивка. Виновник да стиснем ръце бе Георги Величков, с когото се знаем много добре като сливналии. Спрях се при него, а те бяха с Радой… Георги ме представи, като каза няколко думи за мен – че пиша или нещо подобно. Радой ме гледаше сериозен и отрони без всякаква ирония: „Знам, знам. Познавам го.” И до сега се чудя откъде ще ме е познавал – епизодично се е появявал във в. „Сливенско дело”, мой текст, три от разказите ми бяха публикувани в два от катагодишните алманаси „Сливенски огньове”, бях се появил в алманаха „Слово”. Бях смутен, не знаех какво да кажа, но положението спаси Георги Величков, който заприказва за общи познати, за Сливен и аз малко по-малко дойдох на себе си. После се сбогувахме – те влязоха да си продължат работата, а аз поех по моите софийски задачи. Тава беше срещата ми с Радой Ралин – непредвидена, кратка, може да се каже дори безлична. Но за някого, за мен си остана като един щастлив момент от тези години, затова съм я запомнил и свидно пазя спомена от нея. …Вятърът нашият Сливенски вятър! Очакван и неочакван, но винаги невъздържан и вироглав немирник. Ще долети от близкото Асеновско дефиле, ще подгони и облаци, и мисли, ще се шмугне в крайпътните дървета, ще пропее в комините, ще поскърца в открехнатите порти. Мъглите ще се вдигнат, ще се покаже слънцето. Вятърът, вечен като земята, на която сме се родили, весел като хората, дързък като техните мисли, неукротим като духа им. Сливенският вятър!...” Радой Ралин не посещава родния си град, протестирайки против потъпканата свобода на твореца. На него му е отнето правото „да се ползва от собствеността на имуществото, което е придобил законно, да го ползва, да се разпорежда с него и да го завещава.” Той е лишен от бащин дом.. Радой Ралин живее и твори в семейства на бунтари и творци. За рода на майка му ни разказа първият братовчед на Радой Никола Дечев. Родоначалникът на рода на майка му, Никола Костадинов е ръкоположен за свещеник от НВП Митрополит Серафим през 1873 г. Това са годините белязани с възстановяване на Българската екзархия, утвърждаване на българската просвета и култура. Родоначалникът е с принос във формирането на българската нация. В родовата история са записани имената на възрожденеца съратник на Левски, опълченец и доброволец в четата на Панайот Хитов по време на Съединението Юрдан Аврамов Данчев. Съзидателите на свободния Сливен Александър Попов, Иван Дечев и др. Гордостта на рода на баща му е Таньо войвода, заточеник в Диарбекир, апостол на Вътрешната революционна организация, войвода на чета през бунтовната 1876 г., загинал на Керчан баир е записала във в. „Сливен” от 22 септември 1999 г. Мери Гиндева. Стефан Димитров, (1886-1952 г.) бащата на Радой Ралин „обичал театъра, бил веселяк, с широка душа. Обичал и компаниите. Започнал работа като печатар..” (в. „Сливен, 22.09.2009 г.) Стефан Димитров е собственик на книжарници и издателство „Модерно изкуство”. Съвременниците им ги определят като средище на духа и културата. Там се събират писатели, художници, музиканти и др. Съучениците и младите хора на Сливен наричат сина „Митко модерното”. Представителите на родовете са част от историята на българските национални събития. Мъжете участват в Сръбско-българската, двете Балкански и двете световни войни. В името на свободата жертват своя живот, своята младост. Потомците са съзидатели на духа. Те са дейци и дарители на църкви и читалища. Във фамилната история е останала „рецептата” за смислен човешки живот „скромността, свободолюбивия дух, любовта към хората и към природата…” Радой Ралин, майка му Кина и баща му Стефан Димитров. Показваме ги със съзнанието, че това са хората с най-голям принос за формирането на сатирика. От протоколните книги на Сливенската мъжка гимназия „Добри Чинтулов” прочетохме, че Димитър Стефанов Димитров (Радой Ралин) е завършил средно образование в гимназията. В четвърти (осми) клас е записан през учебната 1936/1937 г. Никола Дечев ни предостави непубликувани снимки на семейството на Радой. От летописните и протоколни книги (ф. 93 К, Сливенска гимназия „Добри Чинтулов”, оп. 1, а. е. 6, 36; оп. 2, а. е. 3, 5 и 7) открихме, че в гимназията учениците участват в различни дружества: литературно, математическо, природонаучно, историческо , червенокръстко, въздържателно, стенографско, „Юнак”, „Скаут”, Отец Паисий”, „Бранник” „Легион” и други. В гимназията активно действа нелегална организация на РМС. В изложение до Министерството на просветата директорът на гимназията пише, че оказва пълна подкрепа на бранническата организация. След началото на Втората световна война българите са разделени на прогермански и просъветски привърженици. В Държавния архив – Сливен прочетохме доклад на комисия от учители при гимназията от 18 април 1939 г. (ф. 93 К, оп. 1,а.е. 27, л. 178, 179), назначена от директора за да разследва провинили се ученици, между които и Димитър Стефанов Димитров от VІ б клас. Разпитани са ученици от гимназията. Комисията установява следното: „На 30 май 1939 г. е съобщено, че след обяд ще се проведе събрание на литературното дружество”. В дневния ред е поставена точка за четене на рецензия на стихосбирка на ученик от осми (дванадесети) полукласически клас. Рецензията не е ласкава за стихосбирката. Нейната цел е да се парира издаването на „нескопосани сбирки”. Трябва да бъде прочетена от Димитър Стефанов, но е съставена от друг ученик. След като се събират учениците учителят, ръководител на дружеството им съобщава да напуснат стаята, защото събранието няма да се проведе. В коридора присъства цивилен полицай, изпратен от Околийския управител в Сливен. Става ясно, че събранието е разтурено с помощта но полицай, за да не бъде прочетена рецензията. Комисията решава Димитър С. Димитров да бъде изключен, с право да постъпи в друго училище. Двамата ученици, които са го удряли и ритали са наказани с намаляване на поведенията им с по една единица. Димитър Стефанов Димитров се възмущава от полицейщината в училище. Без да се страхува протестира. Той не се примирява с грубостта на силните на деня. Противниковата страна отговаря с удари и ритници. Непреклонен е Радой Ралин към неправдите още от ученическите години. Посреща смело ударите на живота. Не се страхува да поема отговорност. Смело отстоява правото на свобода на изразяването на мнения. Той твърдо и последователно защитава своето мнение да разпространява информация и идеи без намеса на публичните власти. Радой Ралин – млад На 1 март 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт и немски войски навлизат в страната. Радой Ралин не възприема официалната политика на съюз с Хитлеристка Германия и през юли-септември 1941 г. издава с двама свои съученици бюлетин „Истината за антисъветската война”. Той е в опозиция на официалната власт, една година преди създаването на Отечествения фронт, като коалиция на партии, която се противопоставя на ориентацията на Царство България към Тристранния пакт и три години преди включването й в съюза на антихитлеристките държави. В личния фонд „Георги Арнаудов” (ф. 923, оп. 2, а. е. 61, л. 8) прочетохме писмо от Радой Ралин до Арнаудов. Направи ни впечатление признанията на Радой за влиянието на този сливенец върху формирането му в детството и юношеството. Георги Арнаудов е роден в Сливен през 1903 г. Завършва Сливенската мъжка гимназия (Природо-математическата гимназия „Добри Чинтулов”) и Софийския университет, юридически факултет. През 1934-1935 г. е околийски управител на родния си град, а през 1941-1942 г. е кмет на Сливен. През 1942-1947 г. е адвокат в града. След това са му отнети адвокатските права и около 20 години работи като касиер на църковното настоятелство при катедралния храм „Свети Димитър”. Редактор е на сливенския седмичник „Изток” в продължение на десет години (1934-1944 г.). От писмото научихме качествата, които е ценял и са повлияли на формирането на Радой Ралин: „Твоята личност е врязана в детството ми с постоянната ти усмивка и енергичната ти походка, с умението ти да бъдеш общителен и с обикновените хора, без каквато и да е била нотка на иронично снизхождение.” Необходимо е да познаваш такива характери, за да можеш до ги цениш. В юношеството си е открил и други черти за подражание „Твоята инициативност, родолюбиво краеведчество и привързаност към родния град, стигнало до всеотдайност… - това не можеше да не създава обаяние.”… В продължението на писмото Радой Ралин записва и своите възгледи за задружна дейност, чийто носител е и Георги Арнаудов: „Въпреки възгледите си, верен на своята широта, ти приемаше за сътрудници във в. „Изток” и хора, които стояха срещу теб, защото с вестника си искаше да правиш общо културно дело.” Писмото е написано на 6 август 1973 г. По-това време още Радой Ралин записва идеите си, че различията между хората са необходими. Огромни са партийните различия между Радой Ралин и Георги Арнаудов, но не ги правят врагове и не ги разделят в творчеството и в живота. Различността – това е индивидуалност. И Радой Ралин е различен от стереотипите, от прагматизма, от конформизма. Посещаваме негови познати в Сливен. Елисавета Топалова (потомка на Антон Иванов, издателят на Рибния буквар на Петър Берон) ни разказва интересен случай с нейната приятелка Невена Желязкова (внучка на Добри Желязков – Фабрикаджията). Годината е 1963 г., София на Орлов мост се срещат Невена, заедно с американец, който тя придружава в Комитета за изкуство и култура и Радой Ралин. Със спирането им сливенецът казва: „Нашият голям поет в Япония – българската литература в агония”. Американецът, който разбира български изрича: „Само Мицкевич е умеел да твори говорейки”. Адам Мицкевич (1798-1855) е велик полски поет. Той уважава човешкото право на свобода. Има голям принос за обединението на Европа. Определян е „като живот, белязал обединението на Европа”. Осен поетичния изказ, открихме и други съвпадения на Адам Мицкевич с живота на Радой Ралин. На 19 години за първи път Радой Ралин възпява свободата и тя е идеал за поета в живота. Той е един от учредителите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството (3 ноември 1988 г.) и е в защита на човешките права и свободи. Участва в срещата на българските интелектуалци с френския президент Франсоа Митеран, събитие, което е стъпка към разведряването и сближаването на страните от Източна и Западна Европа и присъединяването им към Европейския съюз. Невена Желязкова разказва и епизод, който отразява живите човешки взаимоотношения. Радой Ралин добре познава недъзите в обществото и изисква неговата съпротива. Събитието става в квартален магазин за месо в София, с 4-5 души купувачи. Радой Ралин стой встрани. Възрастен човек поема пакет с месо. Сатирикът се обръща към него: „Сигурно сте грамотен?”. Отговорът е „Да, професор съм”. Следват въпросите към млад мъж: „Сто на сто си грамотен ?” и към мъж на средна възраст: „Знаеш ли да пишеш?”. Вижда Невена Желязкова и възкликва: „Тя е от Сливен, тя е грамотна.” Обръща се към присъстващите: „Ей, вие, грамотни хора, четете ли какво пише тук? Първо качество месо без кокали, второ качество месо с кокали и различни цени.” Посочва надписа. Кара професорът да отвие пакета и отново да бъде изтеглен. Покупката не отговаря на грамажа, качеството и стойността. Магазинерът задава въпроса: „Ти кой си?” Радой Ралин отговаря: „Аз съм един, на който му е забранено да пише, на който не му е забранено все още да говори.” Този случай е свидетелство за изостреното чувство за справедливост на Радой Ралин и за стремежа му да възстановя съпротивителните сили на обществото. Десетилетия репресивните органи на комунистическата държава всяват страх.. Създадено е общество на страха, на страхливите, на нерешителните, на пасивните верноподаници. Това е смисълът на неговия протест. Желае да активира гражданскито чувство в хората. Тук той подхожда с прозрение, долавя бъдещите измерения. Краят на ХХ и началото на ХХІ хилядолетие се характеризират с постоянно нарастваща съпротива. В речника на Радой Ралин възкръсват позабравени български думи. 1993 година е, Невена Желязкова и сливенският поет-сатирик са пред сградата на Българската национална телевизия. Една жена истерично крещи. Радой Ралин се обръща към нея: „Мари, жено, хлевоуста! Замълчи малко бе!”.               Посветено на 90 години от рождението на Радой Ралин поканихме в Природо-математическата гимназия „Добри Чинтулов” г-жа Христина Димова от Националния литературен музей в София. Представихме презентация с оригинални и непубликувани семейни снимки на Радой Ралин със съпругата му и със синовете му, с публикации от него и за него. Христина Димова говори за най-обичаните произведения на сатирика. Съставителите Йордан Попов и Атанас Цонков за книгата „Непознатият Радой” пишат: „Тази книга е със спомени на съвременници. За този свободен дух на българската съпротива срещу всичко насилническо, пошло и подло”. Христина Димова допълни, че 45 творци разказват. Тя продължи за „Смутителят на реда и тоягата на властта”, издадена от издателство „Изток-Запад”, 2013 г. (само документи без творчество) създадена от малкия му син – Стефан и съпругата му Таня Стоянова. Братовчедът на Радой Никола Дечев, допълва, че трудът е от 730 страници. Синът и снахата характеризират семейната среда, гражданската и политическа позиция  на Радой и съдържанието на секретните материали на Държавна сигурност срещу “врага – сатирик”. Най-голям е интересът към книгата „Люти чушки” – епиграми от Радой Ралин с илюстрации от Борис Димовски, издадена е през 1968 г., по време на Чешките събития. Критичната книга предизвиква огромен скандал заради страха от Чешката пролет и обидата на Тодор Живков, разпознал подписа си в опашката на прасето от епиграмата „Сит търбух, за наука глух”. Христина Димова продължава разказа си: „Книгата е иззета от библиотеки и книжарници”. По нареждане от властта книгата е изгорена в пещта на Полиграфическия комбинат. „Намират се и български патриоти, които скриват някой екземпляри и започва едно бясно преписване от ръка на ръка, тайно и полека”, (според Вазов). През 1970 г. се появява първото задгранично издание на Емил Попов. През 1983 г. е второто парижко издание на „Люти чушки”. „Сатиричните му творби се носят писмено и устно от уста на уста. Ралин е най-острият епиграмист, и става изключително популярен у нас и зад границата ни. Творчески преработва фолклорни мотиви и така е продължител на народната традиция за правдивост и морал. Неговата философски вглъбена сатира достига до създаването на сатирични спектакли. Разкази, приказки, есета, стихотворения, фейлетони, епиграми, повести роман за Васил Левски и т. н… Създава жизнени, оптимистични сатири и лирика, изпълнена с размисъл, нежност, тъга. Комунист е, но с твърда гражданска и поетична позиция.” Този смел боец закриля младите дарования, продължава разказа си г-жа Димова. „ Първата ми среща с него бе със съвета му: „Не може хубава сливенка да пише епиграми. Ако е за хляб може, но не пиши. Опасно е… А аз пишех: „Без мозъчни гънки, но с дънки”, „На всяка порта, показва си паспорта”, „Владее, немски, френски, чешки, а не умее по човешки”…Спрях да пиша – разказа г-жа Димова. Марко Ганчев го нарича „иконоборец и светец едновременно”.Той ни показа, че можем и „да не се кланяме пред иконата на преклонената главичка, която е свещена в българската народопсихология. Нали за да те ръкоположат за светец, е нужно да си сторил някакво чудо. Да преодолееш синдрома на преклонената главичка в България, това малко чудо ли е.” Наричат го българския Езоп. Неговото гражданско съзнание бичува „забогателите от власт”, непочтените, нечестните и подлите. Ние, учениците констатираме актуалността на „Люти чушки” и за днешния ден. В „Гордостта на Ралин” Венцислав Гандев (журналист) пише: „… Недолюбван, а често и ненавиждан от партийни и държавни ръководители и други представители на обществени кръгове и окръжности , той често изглеждаше отритнат от родния край, сърдит на Сливен… „Трима големци могъщи вдигнаха големи къщи” – пише Радой в един централен вестник. Затова го мразеха местни градски и окръжни отци. И той носеше горчилката на омерзението, с което беше удостоен. Но обичаше Сливен.            „Златната книга на Сливенската градска община” пази на една от страниците си своеобразен, неповторим, наистина златен автограф от Радой Ралин с дата 13 май 1992 година. Единственият илюстриран автограф в Златната книга… и то от Борис Димовски, който е трудно да бъде отделен от Радой Ралин. С донкихотовска убеденост, вярвайки спонтанно в демократичния дух на Сливен, подхранващ демокрацията; с трогателна искреност, лишеният навремето от бащин дом Радой не се сдържа да заяви „Гордея се с моя роден град”. (в. „Сливен”, № , 22.09.2013) Творбите на Радой Ралин ни разсмиват, връщат ни към действителността. Сатирикът пише за тревожните действия на властниците. Гражданите са въведени в един тоталитарен политически и икономически модел. Те са подчинени на системата, поколение след поколения българите привикват да не се бъркат в управлението на държавата и да чакат всичко от елита. Читателите и слушателите вярват на сатирика. Той създава живи човешки взаимоотношения, като показва добро познаване на недъзите. Това го сродява с хората? Улавя всеки трепет на обществото. Творчество и жизнения път на Радой Ралин са в единство. Участник в антихитлеристката съпротива, политически затворник, той не се устремява към политическа и властническа кариера. Не е послушен на силните на деня, не е конформист. Свободата е голямата любов на Радой Ралин. Неговата сатира и духът му са заредени с хуманистичните идеали на промяната. Той е един от инициаторите и учредителите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, създаден на 3 ноември 1988 г. в Софийския университет. Клубът, е от първите десидентски организации в Народна република България, който рязко критикува властта на Тодор Живков, защитава правата на българските мюсюлмани. Радой Ралин и другите членове са в защита на човешките права и гражданските свободи; на многопартийността, екологията; българската култура и др. Призовава Народното събрание за отказ от тоталитаризма и възприемане на демокрацията. На 14 февруари 2014 г. в Музея на образованието в Природо-математическата гимназия „Добри Чинтулов” се срещнахме с Никола Дечев и със сливенския журналист Петко Петков. И двамата са възпитаници на гимназия „Добри Чинтулов”. Петко Петков е кореспондент на „Икономически живот”, на в. „Сливенско дело”, окръжен (областен) кореспондент на в. „Работническо дело”; главен редактор на в. „Народен боец”; в. „Рали Сливен”…. Г-н Петков, Вие познавате лично Радой Ралин. Какви са идеите и идеалите в творчеството му? - Огнени са стъпките на Радой Ралин. Майстор ена епиграмата, сатирик, владее техниката на общуването, човек с особена чувствителност към политическия менижмънт. За него моралната стойност на категорията „обществено мнение” имаше цената на еквивалента на тройунцията злато – 33 – 3 грама. „константна величина”. А през погледа на сатирика, хумориста, езопиада фактите, процесите и явленията във времето преминават строгия съд през фокуса на човешката чувствителност. В какво време живее и твори Радой Ралин? Роден през първата четвърт на ХХ век, целият му разумен живот протича в конфликтни десетилетия – начало и прекратяване на Втората световна война, държаво устройство на света и Европа, следвоенно възстановяване и противостоящите две общности с лидери САЩ и СССР. Как ви изглежда България на този фон с мястото в т. н. Източен блок, как се е градил интелектуалният й потенциал до 1989 г.? Светът е разтърсван от периодични военни и политически кризи – напрежението на Синайския полуостров и Близкия изток до 1960 г., Унгарските събития през 1956 г., „Чешката пролет” от 1968 г. През 1961 г. Европа бе на косъм от конфликт с участието на двата противостоящи блока НАТО и Варшавския блок. „Берлинската криза” бе преодоляна с политически средства и гъвкава дипломация. Само година по-късно дойде „Карибската криза”, която изправи света пред ядрен апокалипсис. Изминаха 50 години от показния разстрел на президента Кенеди. Г-н Петков разкажете ни за срещите си с Радой Ралин? „…От есента на 1961 г. се запознах с известния сатирик по чиста случайност. Отбивах редовната си военна служба в София… Моят съученик инж. полк. Антон Попов бе съсед с Радой… Накрая на тази среща изрече: - „Когато този налъм разцъфне– тогава и ние ще вържем.” През десетилетията след това, тази фраза стана синоним на процесите на демокрацията у нас, на необходимост от обществени промени. Бил е на 38 години. Нещо му бе накипяло, защо ли? Редът и държавността изискваха определено поведение и дисциплина. Подчиненост! Не на всеки това се харесваше. … …На Коледа 1999 г. група от Сливен пребиваваше във Велинград. Сред официалните гости бе популярния творец. Той приседна на нашата маса… Задавах му въпроси и той отговаряше. Известна част от тях ще споделя с вас. -   Не се съблазнихте да заемете пост в управлението на държавата, на културата. Защо? -    Страх ме е да заема и най-малкия пост, защото таванът на политиката и прагът на изкуството! -   И още един неудобен въпрос. През тези години на преход, след 10 ноември 1989 г., управляващите и политическите сили „отляво” и от „дясно” ухажват ли Ви, въодушевяват ли Ви, или Ви притискат за откритостта и истините в очите? -   Кой сатирик е обичан и тачен? Я вижте Волтер! Анализът на конфликтите в обществото е едно, а жигосването е съвършено друго. Не съм очаквали не очаквам слава и аплодисменти. Признавам, че не ги желая и не са ми необходими… -   Вашият девиз отпреди 38 години: - „Когато налъмите цъфнат, тогава ще вържем!” отнасят ли се до процесите на демокрацията? -   Да! Отново задавахме въпроси на г-н Петков. Какви са посланията в творчеството и живота на големия творец? - Бих ви попитал - как изглежда поведението на един сатирик, хуморист и творец в живописната панорама на времето в което живеем? С какви нерви и компресия на сивото вещество трябва да разполагаш, за да бъдеш носител на гражданска доблест, достойнство в обществото и коректив в политиката. Питаме се и днес, когато сривът на ценности е постоянен спътник в живота ни. Е, има и вечни ценности, без които не може да се живее пълноценно… Репрезентативно, средностатистически бихме посочили петнадесетина книги, които илюстрират Радой Ралин като творец и времето, през което са писани. Всяка има своя история и оттук, тя е свързана с обществената тъкан, с политици, държавници, със силните на деня, с интелектуалци. Ето ви примери от последния четвърт век на т. н. „неспирен преход”. Радой Ралин вярваше в Демоса – управление на народна и за народа! Нали изпитанията и страданията ни правят по-мъдри и по-справедливи? Като юрист, с езика на правната наука той разкриваше търпеливо съдържанието на демокрацията в новото ни време, когато се заменяше системата на управление на държавата. С художника Борис Димовски представиха една вълнуваща симбиоза на творчески тандем – „Епиграмки в рамки”, „Люти чушки”, „Езопиада”, илюстрации с текстове във в. „Стършел”. Кинопрегледа „ФОКУС”. И не само тава. В земния си път не е търсил славата. Ето, това обяснява защо не зачете съгражданите си и управленците и не дойде да получи наградата на името на Добри Чинтулов за постижения в литературата, изкуството и културата. Ако приемем, че Радой Ралин е сторил грях спрямо общественото мнение и сливналии, нека бъдем християнски снизходителни към паметта му. А какъв е грехът, бихме попитали тези над нас, от които зависеше Радой Ралин да получи почетната титла Академик. Остави ни образци на гражданско поведение и творчество, отказвал материални изгоди. Завършвам с истината, че обичаше своя град и съгражданите си. Сред интелектуалците и творците остави действително огнени следи и творческо вдъхновение за бъдещето. Вашият интерес и принос нека бъде увенчан в бъдеще с паметна плоча, летопис за Радой Ралин в Природо-математическата гимназия „Добри Чинтулов”, изследователска дейност, литературни занимания, функциониращи форми за образование в областта на хумора, сатирата и критиката. В лондонския вестник „Таймс” е публикувана цяла страница за смъртта на Радой Ралин. През цялата си история вестникът досега не е отделял толкова внимание на друг българин. Изкушихме се да публикуваме части от статията, защото съдържа оценка за творчеството, съпротивата му и жизнения път на нашия съгражданин: „В края на 1968 г. един пощенски клон в София, България, е залят с букети цветя, пликове, съдържащи дребни суми пари, колети с плодове, ядки, боб и салами. Плъзнал слух, че поетът, сатирикът, драматургът Радой Ралин е уволнен и по стара традиция е бил принуден да гладува в мансардата си… Случаят доказва популярността на Ралин. Той бил уволнен от поста си на редактор в издателство „Български писател”…Причината за тези наказания била „Люти чушки”, малка книжка с епиграми. Ралин е човек с много дарби, но неговите епиграми са може би най-големите му постижения, а вероятно най-известната му епиграма е “Не се страхувам от министъра на културата, а от културата на министъра”. „Люти чушки” е илюстрирана от приятеля му сатирик Борис Димовски. Борис Димовски и Радой Ралин Епиграмите били парещо критични…Това не бил първият случай, при който Ралин разочарова властите, но през 1968 г., която била страшна година за дисидентите, особено за такива като Ралин, с близки контакти с Чехословакия. През 1961 г. той е бил изгонен от сатиричния вестник „Стършел”. Неговата вина в този случай била пиесата „Импровизация”, написана заедно с Валери Петров. Пиесата е алегория на „размразяването” в литературата, което дошло с Хрушчов в СССР и Тодор Живков в България. По думите на един критик пиесата е „енциклопедия на несъгласието и е причинила много вреди на функционерите на комунистическата партия”. В продължение на две години се е играла с различни поправки в сценария, толкова чести и бързи, че в крайна сметка се е превърнала в театрално ревю. След това, в крайна сметка, Ралин застава трайно в средите на интелигенцията като водещ поет, драматург, сценарист и сатирик. И остава такъв завинаги до края на живота си. Радой Ралин, чието истинско име е Димитър Стефанов Стоянов, е роден през 1923 г. в Сливен… Ралин по природа е свободомислещ човек и макар да е бил борец против фашизма, никога не е бил инструмент на комунистите. Ралин е работил на различни редакторски постове, най-известен от които е във в. “Стършел” от 1952 до 1961 г. Освен че е драматург, той също така проявява активност в театралния свят и става съосновател на Софийския сатиричен театър през 1953 г. Наред с пиеси и поезия той е написал много повести, негови работи са преведени на 37 езика. Самият той е превел Пушкин, Гьоте и Молиер на български. Писал е сценарии за много филми, особено след 1976 г., когато работи за българската кинематография. Той се помни с думите, че „където политиката започва, изкуството свършва”…След падането на тоталитарния режим Ралин много пъти е бил убеждаван да стане депутат в Народното събрание, но той винаги е отказвал. Той предпочита да продължи да критикува отстрани и през 90-те години става силен говорител на тези, които се чувстват жертви на политическия преход, особено на пенсионерите. Той загърбва всички привилегии и украшения от посткомунистическия режим и заживява като обикновен гражданин на София, където неговата аскетична, брадата фигура може да се срещне често в трамваите и автобусите, обикновено говорещ силно и патетично на себе си или на напълно непознати…” В денят на смъртта, 21 юли 2004 г., на Радой Ралин учениците и учителите от Природо-математическата гимназия „Добри Чинтулов” в Сливен записват: „През годините, когато словото и истината бяха най-жестоко преследвани Радой Ралин бе сред малцината поети, в чийто творчество българите намираха упование и надежда… Властниците, предишни и днешни не харесваха Радой Ралин. Страхуваха се от безпощадното му слово, опитваха се да го приласкаят с ордени и награди. Големият поет избра да бъде свободен. И като такъв се изкачи в пространството на отвъдното и на безсмъртието.” На 25 януари 2005 г. сливенският общински съветник инж. Георги Иванов прави предложение до Общинския съвет в Сливен да се именува улица на името на поета Радой Ралин и да се организира конкурс за изработване на паметна плоча на къщата, в която е живял Радой Ралин.   Началото на улица Радой Ралин е паметника на 7 конен полк. На 22 април т. г., рождения ден на твореца, ще бъде поставена паметна плоча на първо построената сградата на Сливенската гимназия „Добри Чинтулов”, в която е учил. С всички съграждани на Радой Ралин и наши, с които разговаряхме ни поздравяваха и желаят да продължаваме да изучаваме сатирика. Ние благодарим на тези, които ни разказваха за твореца. каним всички, които познават Радой Ралин и неговото творчество да ни предоставят спомени, мнения и случки, за да имаме извори. В срещите с познатите и родствениците на сатирика се доближавахме до свободата. Българското пробуждане, с дълбоки и здрави корени в историята, обхваща поколенията. Желаем ние, младите българи да направим добро бъдеще за България.    

Борис Димовски и Радой Ралин

Епиграмите били парещо критични…Това не бил първият случай, при който Ралин разочарова властите, но през 1968 г., която била страшна година за дисидентите, особено за такива като Ралин, с близки контакти с Чехословакия. През 1961 г. той е бил изгонен от сатиричния вестник „Стършел”. Неговата вина в този случай била пиесата „Импровизация”, написана заедно с Валери Петров. Пиесата е алегория на „размразяването” в литературата, което дошло с Хрушчов в СССР и Тодор Живков в България. По думите на един критик пиесата е „енциклопедия на несъгласието и е причинила много вреди на функционерите на комунистическата партия”. В продължение на две години се е играла с различни поправки в сценария, толкова чести и бързи, че в крайна сметка се е превърнала в театрално ревю. След това, в крайна сметка, Ралин застава трайно в средите на интелигенцията като водещ поет, драматург, сценарист и сатирик. И остава такъв завинаги до края на живота си. Радой Ралин, чието истинско име е Димитър Стефанов Стоянов, е роден през 1923 г. в Сливен… Ралин по природа е свободомислещ човек и макар да е бил борец против фашизма, никога не е бил инструмент на комунистите. Ралин е работил на различни редакторски постове, най-известен от които е във в. “Стършел” от 1952 до 1961 г. Освен че е драматург, той също така проявява активност в театралния свят и става съосновател на Софийския сатиричен театър през 1953 г. Наред с пиеси и поезия той е написал много повести, негови работи са преведени на 37 езика. Самият той е превел Пушкин, Гьоте и Молиер на български. Писал е сценарии за много филми, особено след 1976 г., когато работи за българската кинематография. Той се помни с думите, че „където политиката започва, изкуството свършва”…След падането на тоталитарния режим Ралин много пъти е бил убеждаван да стане депутат в Народното събрание, но той винаги е отказвал. Той предпочита да продължи да критикува отстрани и през 90-те години става силен говорител на тези, които се чувстват жертви на политическия преход, особено на пенсионерите. Той загърбва всички привилегии и украшения от посткомунистическия режим и заживява като обикновен гражданин на София, където неговата аскетична, брадата фигура може да се срещне често в трамваите и автобусите, обикновено говорещ силно и патетично на себе си или на напълно непознати…”

В денят на смъртта, 21 юли 2004 г., на Радой Ралин учениците и учителите от Природо-математическата гимназия „Добри Чинтулов” в Сливен записват: „През годините, когато словото и истината бяха най-жестоко преследвани Радой Ралин бе сред малцината поети, в чийто творчество българите намираха упование и надежда…

Властниците, предишни и днешни не харесваха Радой Ралин. Страхуваха се от безпощадното му слово, опитваха се да го приласкаят с ордени и награди. Големият поет избра да бъде свободен. И като такъв се изкачи в пространството на отвъдното и на безсмъртието.”

На 25 януари 2005 г. сливенският общински съветник инж. Георги Иванов прави предложение до Общинския съвет в Сливен да се именува улица на името на поета Радой Ралин и да се организира конкурс за изработване на паметна плоча на къщата, в която е живял Радой Ралин.

  

Началото на улица Радой Ралин е паметника на 7 конен полк. На 22 април т. г., рождения ден на твореца, ще бъде поставена паметна плоча на първо построената сградата на Сливенската гимназия „Добри Чинтулов”, в която е учил.

С всички съграждани на Радой Ралин и наши, с които разговаряхме ни поздравяваха и желаят да продължаваме да изучаваме сатирика. Ние благодарим на тези, които ни разказваха за твореца. каним всички, които познават Радой Ралин и неговото творчество да ни предоставят спомени, мнения и случки, за да имаме извори.

В срещите с познатите и родствениците на сатирика се доближавахме до свободата. Българското пробуждане, с дълбоки и здрави корени в историята, обхваща поколенията.

Желаем ние, младите българи да направим добро бъдеще за България.